Антибиотици

    Антибиотиците спадат към групата на химиотерапевтичните средства. Те са продукти от метаболизма на различни гъбички и бактерии или представляват полусинтетични и синтетични аналози на тези продукти. Антибиотиците спират размножаването на микроорганизмите (бактериостатичен ефект) или ги разрушават (бактерициден ефект). В настоящата обзорна статия ще разгледаме всички описани досега антибиотици, въпреки че www.maxillofacial-bg.com е уеб-проект, концентриран най-вече в областта на лицево - челюстната хирургия.

    Според произхода и химичната структура антибиотиците се делят на:

    I. Бета - лактамни антибиотици

  1. Пеницилини - биосинтетични, бета-лактамазоустойчиви изоксазолилпеницилини, широкоспектърни аминопеницилини и протектирани широкоспектърни пеницилини

  2. Цефалоспорини - от първо, второ, трето и четвърто поколение

  3. Карбапенеми

  4. Монобактами

  5. Карбацефеми

    II. Небета - лактамни антибиотици

  1. Аминоглюкозиди

  2. Тетрациклини

  3. Амфениколи

  4. Макролиди

  5. Линкозамиди

  6. Полимиксини

  7. Гликопептидни антибиотици

  8. Рифамицини

  9. Антибиотици с различна химична структура

    III. Синтетични антибактериални средства

  1. Хинолони - налидиксова киселина и аналози, флуорхинолони

  2. Синтетични антимикобактериални лекарства - противотуберкулозни и антилепрозни средства

  3. Сулфонамиди - с кратко действие, със средно продължително действие, депо - сулфонамиди, сулфонамиди със слаба чревна резорбция, комбинирани с триметоприм сулфонамиди и сулфонамиди с антиулцерозна активност

  4. Производни на оксализидонона

  5. Оксихинолони - ентероантисептици, уроантисептици и вагинални антисептици

  6. Нитрофурани - ентероантисептици и уроантисептици

Фармакокинетиката на антибиотиците е от решаващо занчение относно приложението им при всякакви инфекции. Според чревната резорбция се различават препарати с незначителна резорбция, добра резорбция и много добра резорбция. С незначителна резорбция са аминоглюкозидите и полимиксините; с добра резорбция на празен стомах са ампицилинът, еритромицинът и линкомицинът - те достигат резорбция около 40 - 50 %. Съществуват и препарати с много добра резорбция - амоксицилин, хлорамфеникол, флуорохинолони. Те достигат резорбция над 75 %. Според проникваемостта в ликвора има препарати с добра проникваемост дори при здрави менинги, такива с добра проникваемост при увредени менинги и такива със слаба проникваемост в менингите (дори и при увредени менинги). Значителна слюнчена секреция имат ровамицин, олеандомицин и йозамицин; от значение е и уринната и жлъчната секреция на антибиотиците - желателно е при уроинфекции и жлъчни инфекции да се прилагат препарати, които имат съответната фармакокинетика. Някои препарати са с по-дълъг период на плазмен полуживот, поради което се прилагат само два пъти на денонощие или дори еднократно. Така например цефуроксим (Zinnat), рокситромицин, метациклин, флуорохинолоните и ко-тримоксазолът се прилагат двукратно; еднократно се дават депо-сулфамиди, доксициклин, цефтриаксон.

Съществуват някои особености във фармакодинамиката на антибиотиците, които са от значение за начина на тяхното приложение. Съществуват пепарати, подтискащи синтезата на бактериалната стена - такива са бета-лактамните антибиотици, ванкомицинът, етамбутолът и др. Други препарати подтискат белтъчната синтеза в микробната клетка, трети повишават пропускливостта на бактериалната мембрана (полимиксини), четвърти подтискат синтезата на нуклеиновите киселини или фолиевата киселина (сулфонамиди). Според спектъра на действие се различават широко- и тясноспектърни антибиотици.

    Пеницилините са първите въведени в практиката антибиотици. Като химични съединения са производни на 6-аминопеницилановата киселина. Подтискат синтезата на мукопептида муреин в бактериалната стена и поради това имат бактерицидно действие – под тяхното действие настъпва бърза бактериолиза. След свързване със специфични протеини в бактериалната стена (пеницилинсвързващи протеини или PBPs) активират и някои автолитични ензими в стената. Поради това пеницилините действат повече при активно размножаващи се микроорганизми. Същевременно се отличават с ниска токсичност и голяма терапевтична ширина. Основните странични ефекти на пеницилините са проявите на свръхчувствителност. Честотата на алергичните реакции е от 1 до 10 %. Наблюдават се кожни обриви, ринит, ангионевротичен оток, астматичен пристъп, анафилактичен шок. Последният е най-рядък (с честота 0,05 %, според други автори - 1/100 000 инжектирания), но завършва със смърт в 10 % от случаите. Като странични ефекти на антибиотиците са описани серумна болест и хемолитична анемия.

Сепсис    Зъбни импланти    Антибиотици в имплантологията    Орална хирургия

    Местнодразнещото действие на пеницилините е причина за болезненост на мускулните инжекции и менингорадикулерно дразнене. При много големи дози бензилпеницилин е възможно да се проявят невротоксични ефекти - менингорадикулерно дразнене и епилептиформени гърчове - при дози от 40 млн. UI венозно и над 10 000 UI лумбално. Рискът е по-висок при увредена хемато - енцефална бариера (при менингит или епилепсия) и при нарушена бъбречна функция. Мегатерапията с пеницилини крие и потенциален риск от възникване на ендотоксичен шок (реакция на Jarisch - Hexheimer), което налага задължителното включване на кортикостероиди като профилактика на тези реакции. Ако бензилпеницилинът се прилага под формата на калиева сол, може да се развие хиперкалиемия и поради това при високи дози винаги се използва натриевата форма. При продължителна орална терапия с широкоспектърни пеницилини са възможни ендогенни суперинфекции - с причинители кандида, стафилококи или анаероби. Мускулните инжекции с пеницилин са болзнени, а и съдовото инжектиране крие рискове. При венозно инжектиране най-вече на депо-пеницилини съществува риск от синдром на Hoigne - микроемболии в капилярите на мозъкаи белия дроб, клинично проявяващи се с кашлица, стенокардни пристъпи и световъртеж, халюцинации и парестезии. При артериално попадане на препарата се развива синдром на Nicolau - артериална емболия, проявяваща се с исхемия в областта дистално от зоната на инжектиране.

    В практиката се прилагат няколко групи пеницилини:

    Цефалоспорините също като пеницилините съдържат в молекулата си бета-лактамен пръстен. Изолирани са през 1948 г., но природните цефалоспорини не са намерили широко приложение. Днес се използват полусинтетични цефалоспорини, производни на 7-аминоцефалоспорановата киселина. По своята структура се отличават от пеницилините по това, че вместо тиазолидинов съдържат дехидротиазинов пръстен, кондензиран с бета-лактамния. Имат и подобен на пеницилините бактерициден механизъм на действие, но за разлика от тях всички цефалоспорини са широкоспектърни. Те са по-малко чувствителни на бета-лактамазите. Екскретират се предимно с урината, но някои от тях - и с жлъчката. Такива са цефазолин, цефамандол, цефотиазон и цефтриаксон. Имат местен дразнещ ефект, предизвикват алергични реакции (но с по-ниска честота от тази при пеницилините – около 1 - 4 %), подтискат синтезата на витамин К – зависимите фактори на кръвосъсирването и поради това нарушават функцията на тромбоцитите. Във връзка с това се прилагат ограничено при съответните рискови болни или се комбинират с витамин К. Описана е известна нефротоксичност, както и преходно повишаване на аминотрансферазите и алкалната фосфатаза в серума, понякога положителен тест на Coombs. Алкохолна непоносимост (дисулфирам реакция) се наблюдава понякога при терапия с цефамандол и цефоперазон. Възможни са псевдоположителни реакции за глюкоза в урината с меден редуктазен тест, но не и с ензимен тест. Псевдоотрицателна реакция се наблюдава с ферицианидния тест за наличие на глюкоза в кръвта. Не се прилагат цефалоспорини през първите три гестационни месеца и по време на кърмене.

    В практиката се прилагат четири поколения цефалоспорини:

    Съществуват и други бета – лактамни антибиотици. Поради предимствата на бета-лактамите (бактерицидно действие, минимална органна токсичност, широк спектър) непрекъснато се създават нови подгрупи:

    Аминоглюкозидите са група антибиотици с бактерициден ефект върху микроорганизми в пролифериращо и стационарно състояние. Разцепват 30 S - субединицата на рибозомите и подтискат началната фаза и фазата на елонгация в протеиновата синтеза на микроорганизмите. Прилагат се главно при грам-отрицателни инфекциозни причинители (E. coli, Klebsiela, Proteus, Pseudomonas), много често се комбинират с бета-лактамни антибиотици. Активни са и при стафилококови инфекции. Трудно преминават хемато - енцефалната бариера, но диаплацентарно проникват добре. Екскретират се с урината, предимно чрез гломерулна филтрация. Бъбречният им клирънс кореспондира с креатиновия клирънс. С плазмените протеини се свързват слабо, имат период на плазмен полуживот около 2 часа. Като странични ефекти при аминоглюкозидите са описани ото- и нефротоксичност, ето защо не се прилагат при деца. По-рядко предизвикват алергични реакции. При бъбречна недостатъчност кумулират. При увреждане на бъбреците се явяват епителни клетки, цилиндри и лизозомни ензими в урината. Откриването на бета-2 глобулини в урината обикновено подсказва за тубулна лезия. Бъбречните увреждания са обикновено обратими, но по-голям риск съществува при болни с дехидратация, затлъстяване и хронични чернодробни заболявания. С разпространяването на тубулната некроза намалява реабсорбцията на натрий, а плазменото ниво на креатинина и аминоглюкозидите в серума се увеличава. Ототоксичните ефекти са вестибуло- и кохлеотоксични.

    Групата включва редица препарати. Gentamicine се доставя в ампули 10, 40 и 80 mg – 1 и 2 ml. Дозира се по 2 – 4 mg / kg / 24 h. Dibekacine (amp. 25 mg / 1 ml. и 75 mg / 1,5 ml.) се дозира по 2 – 3 mg / kg / 24 h. Streptomycin (fl. 1 g) се използва вече по-рядко поради силната токсичност, все още се прилага като противотуберкулозен препарат. Tobramycine (amp. 20, 40 и 80 mg. 1 и 2 ml.) се дозира по 2 – 3 mg / kg / 24 h. Отличава се с по-ниска ото- и нефротоксичност от гентамицина и по-висока активност. Amikacine (fl. 100, 250, 350 и 500 mg.) се дозира по 10 – 15 mg / kg / 24 h. Sisomicine (amp. 20, 50, 75, 100 mg. 1 и 2 ml.) се прилага в доза 3 mg / kg / 24 h. Netilmicine (amp. 50, 100, 150 и 200 mg. 1 и 2 ml.) се дозира по 4 – 6 mg / kg / 24 h. Kanamycine (caps. 250 mg, tab. 125 mg, fl. 500 mg. и 1 g.) се прилага сравнително по-рядко при микроорганизми, резистентни към останалите антибиотици. Дозировката му е по 1 g. i.m. или i.v. 2 пъти дневно. Перорално дозата му е по 500 mg / 6 h, но такъв прием се прилага повече при чревни инфекции. Neomycine (tab. 50 и 200 mg.) почти не се прилага при инфекции в лицево - челюстната област, тъй като при орален прием почти не се резорбира, т.е. действа само на чревната микрофлора. При парентерален прием има особено висока ото- и нефротоксичност, поради което използването му по този начин сега е изоставено. Не бива различните аминоглюкозиди да се комбинират помежду си, тъй като се засилва тяхната нефро- и ототоксичност. Комбинирането им с фуроземид или етакринова киселина при бъбречна недостатъчност още повече увеличава токсичността на аминоглюкозидите. В областта на анестезиологията е важно взаимодействието на аминоглюкозидите с периферни миорелаксанти - удължава се периферният мускулен блок и дори е възможна парализа на дишането. Съществува синергизъм между бета-лактами и аминоглюкозиди, но и in vitro несъвместимост.  Възможна е комбинацията на аминоглюкозиди с хинолони, но противомикробните им спектри се припокриват и няма потенциране.

    Тетрациклините са препарати с бактериостатично действие и само при венозно приложение във високи дози действието им е бактерицидно. Имат широк противомикробен спектър. Отделят се в големи количества със слюнката и поради това намират широко приложение при възпаления в устната кухина и ЛЧО. Образуват комплекси с калциевите йони и поради това се натрупват в костите и зъбите – предизвикват жълтокафяви оцветявания на зъбите и поради това не се прилагат при деца до 7 г. и бременни жени. Рядко предизвикват алергични реакции и фотодерматози. Tetracycline (caps. 250 и 500 mg., tab. 250 и 500 mg.) се прилага по 250 mg / 6 h. Максималната му дневна доза е 2 g. Не бива да се приема с мляко, с антиацидни и железни препарати поради образуването в червата на нерезорбируеми комплекси. Tetraolean (caps. 250 mg.) е комбинация от Tetracycline + Oleandomycine в дози съответно 167 mg и 83 mg. Прилага се 4 пъти по 1 – 2 капсули дневно. Oxytetracycline (caps 250 mg.) се прилага в дневна доза 1,5 – 2 g, разделена на 3 – 4 приема. Мethacycline (Rondomycincaps. 150 и 300 mg.) се прилага по 300 mg / 12 h. Doxycycline (Vibramycincaps. 150 и 200 mg.) се прилага през първия ден на 2 приема по 200 mg, а след това на 2 приема по 100 mg. Излъчва се бавно от организма – до 36 часа след спиране на приема. Minocycline (tab. 50 и 100 mg.) се прилага 2 х 50 – 100 mg / 24 h. Прониква добре в тъканите, също и в ЦНС.

    Макролидите са препарати също с широко приложение при абсцеси и флегмони в ЛЧО. Имат бактериостатичен тип на действие, представляват добра алтернатива за лечение при алергия към бета – лактами. Поради големите си молекули и високата степен на свързване с плазмените протеини макролидите не преминават плацентарната бариера, поради което може без риск да се прилагат при бременни. Като страничен ефект са отбелязани стомашно – чревните нарушения (епигастралгия, повдигане, повръщане, диария) поради освобождаването на мотилин, мотилиноподобния ефект и промяната на чревната флора. Понякога се наблюдават алергични реакции и много рядко хепатотоксични явления. Не се комбинират с амфениколи и линкозамиди поради антагонизиране на действията им.

    Erythromycine (Erythranfilmtab. 100, 200 и 500 mg.) се прилага в дози 4 – 6 х 200 mg / 24 h и е един от най-добре поносимите антибиотици. Spiramycine (Rovamycinetab. 1,5 MUI и 3 MUI) има много добър ефект при инфекции на устната кухина и ЛЧО поради отделянето чрез слюнката, а също и поради дълготрайната си фиксация в някои органи – слюнчени жлези, бял дроб и черен дроб. През първия ден се прилага в доза 12 МUI / 24 h, а след това – по 6 – 9 MUI / 24 h, разделени на 2 – 3 приема. Oleandomycine (dr. 125 mg, fl. 500 mg.) също достига висока концентрация в слюнката, прилага се в доза 1 – 2 g / 24 h на 4 приема орално или мускулно по 200 mg / 6 h. Troleandomycine се доставя в капсули и таблетки по 250 и 500 mg, дава се в доза 250 – 500 mg / 6 h. Създава в кръвта повече от два пъти по-висока концентрация в сравнение с олеандомицина. Clarithromycine (Klacidtab. 250 mg.) е синтетично производно на еритромицна с два пъти по-висока антимикробна ефективност. Прилага се по 250 mg. два пъти дневно, при по-тежки инфекции – по 500 mg. Josamycine (Josacin, Wilprafenfilmtab. 500 mg, sirupus 30 или 60 mg / ml.) е сравнително нов препарат от тази група, отличаващ се с повишена активност спрямо резистентните на еритромицин щамове на Staph. aureus. Дава се в доза 2 х 0,5 – 1 g / 24 h. Mydecamycine (Macropentab. 400 mg) e също нов препарат с много добра дифузия в тъканните течности и нисък процент на свързване с плазмените протеини (около 10 %), поради което препаратът се прилага с добра ефективност при септични състояния. При възрастни дозата е по 1 табл. 3 или 4 пъти дневно, а при деца – 20 – 50 mg / kg. телесна маса. Отличава се също и с много добра поносимост. Roxithromycin (Rulid tab. 150 mg.) се дава в доза по 1 табл. на 12 часа. Свързва се във висок процент с плазмените протеини – до 96 %. Прониква добре в тъканите и поради това намира също широко приложение при абсцеси и флегмони.

    Амфениколите са препарати с бактериостатичен тип на действие, резорбират се бързо и пълно, достигат високи терапевтични концентрации в телесните течности и вътрешните органи. Chloramphenicol (Chlornytromycin, Laevomycetin) се доставя в таблетки и капсули по 250 mg. и в ампули 1 g. Има широк спектър, лесно се резорбира, но има кратък плазмен полуживот. Дава се на 4 приема по 500 mg. per os или 2 x 1 g / 24 h i.m. В днешно време се прилага само при абсолютна необходимост при инфекции, неподдаващи се на други антибиотици. В областта на лицево – челюстната хирургия се прилага най-вече при септични състояния с причинител пиогенни стрептококи, пневмококи, анаеробни стрептококи и клостридии. Не се прилага заедно с кумаринови антикоагуланти, фенитоин и алкохол, тъй като е ензимен инхибитор и подтиска разграждането им. Тежък страничен ефект е медуларната аплазия с апластична анемия, ето защо не се прилага при бременност и новородени. Thiamphenicol (tab. 250 mg.) се прилага в денонощна доза 1,5 – 3 g, разделена на 4 приема. Има сходни характеристики и странични ефекти с хлорамфеникола, затова също се прилага само при абсолютна необходимост.

    Линкозамидите са препарати, достигащи сравнително висока концентрация в костната тъкан и същевременно ефективни при възпаления в меките тъкани, поради което намират приложение в медикаментозната терапия на абсцесите и флегмоните в ЛЧО. Засилват действието на наркотичните аналгетици. При комбинация с общи анестетици, аминоглюкозиди или нервно – мускулни блокери могат да предизвикат дихателни нарушения. Lyncomycin (Cillimycincaps. 250 и 500 mg, amp. 600 mg / 2 ml. и 1 g / 10 ml.) се дава в доза 3 – 4 табл. по 500 mg / 24 h. Clindamycin (Dallacin Ccaps. 75, 150 и 300 mg, amp. 200, 400, 600 и 900 mg. 2, 4 и 6 ml.) се дава в доза 600 – 1800 mg / 24 h, разделена на 3 или 4 приема.

    Синергистини са два препарата: Virginiamycine (tab. 250 mg.) и Pristinamycine (tab. 500 mg.). Тази група е родствена на макролидите, показва висока ефективност при инфекции на устната кухина, но при липса на менингеални усложнения. Virginiamycine се дава по 2 – 3 g / 24 h, разделени на 4 – 6 приема, а Pristinamycine в същата доза, но на 2 приема. При тежки инфекции дневната доза на препаратите може да се повиши до 4 g.

    Рифампицините се използват предимно като противотуберкулозни средства, но намират приложение и при стафилококови, менингококови и някои грам – отрицателни инфекции. Rifampicine (Rimactan, Tubocincaps. и dr. 150 и 300 mg, amp. 300 mg) се дозира по 450 – 600 mg / 24 h. Rifamycine (Tuborinamp. 125 mg / 2 ml. и 250 mg / 4 ml.) се дозира по 500 – 750 mg / 24 h за мускулен и 0,5 – 1,5 g / 24 h за венозен прием. И двата препарат често се комбинират с други антибиотици, но не и с цефалоспорини поради възможния антагонизъм.

    Полимиксините са антибиотични препарати с полипептридна стуктура и бактерициден тип на действие. Polymixine B се доставя във fl. 50 mg / 5 ml. Абсорбира се много слабо от лигавиците и не прониква през здравата кожа, ето защо се прилага само парентерално в доза 1,5 – 2,5 mg / kg / 24 h, раделена на 3 или 4 инжекции. Colistine се доставя във fl. 0,5 и 1 MUI и се дозира по 50 000 UI / kg / 24 h, разделени на 2 или 3 приема. Двата препарата имат потенциално нефро- и невротоксично действие, предизвикват и алергични реакции. Доставят се и в таблетки за орална употреба, но последните се прилагат само при стомашно – чревни инфекции.

    Съществуват и други антибиотици - различни препарати, намиращи все по-широко приложение в борбата срещу инфекциите. Novobiocin (caps. 250 mg.) е препарат с бактериостатично действие и дозировка 1 – 2 g дневно на 4 приема. Прилага се при повърхностни и дълбоки инфекции на меките тъкани и сепсис. Vancomycine (caps. 250 mg, fl. 125, 250, 500 mg. и 1 g.) е антибиотик с глюкопептидна структура и бактериостатичен тип на действие. Дозира се по 1 – 2 g / 24 h, практически не се резорбира, поради което се прилага изключително венозно. Teicoplanine (fl. 200 и 400 mg.) е също с глюкопептидна структура, има бактерициден тип на действие. Внася се венозно на един прием – през първия ден 400 mg, след това – по 200 mg. Fosfomycine (amp. 2, 3 и 5 g.) е антибиотик, който няма никакво структурно сходство с останалите групи и поради това не показва кръстосана резистентност с тях. Често обаче бактериите развиват резистентност към него от мутационен тип, поради което се комбинира с бета-лактам или аминоглюкозид. Дозира се по 6 – 15 g / 24 h, разделени на 2 – 3 венозни приема. Acidum fusidinicum (tab. 250 mg, fl. 500 mg.) е антибиотик със стероидна структура и приложение главно при стафилококови инфекции. Дозира се по 1,0 – 1,5 g / 24 h, разделени на два или три приема. Поради възможността за развитие на резистентност от мутационен тип е добре да се комбинира с бета-лактами или макролиди.

    Други антибактериални средства, намиращи приложение при лечението на абсцесите и флегмоните в лицево - челюстната област, са сулфонамидите и хинолоните. Сулфонамидите са няколко групи – леснорезорбиращи се с краткотрайно и средно действие, депо – сулфонамиди и труднорезорбиращи се сулфонамиди. Прилагат се и комбинирани сулфонамидни препарати. Сулфонамидите имат структурно сходство с ПАБК и подтискат синтеза на фолиевата киселина от микроорганизмите. Не се комбинират с прокаин и анестетици, производни на ПАБК! Sulfathiazol (Norsulfazoltabl. 500 mg, pulv.) e препарат с бактериостатично действие. Дозира се по 2 табл. на 4 – 6 часа. Sulfacetamid (tab. 500 mg.) и Sulfacarbamide (tab. 500 mg.) се дозират по същия начин. И трите препарата са от групата на леснорезорбиращите се сулфонамиди с краткотрайно действие. Със средно действие са препаратите Sulfametoxazole (tab. 500 mg, дава се 2 х 2 – 3 табл.) и Sulfadiazine (tab. 500 mg, дава се по 2 табл. на 4 или 6 часа). Депо – сулфонамиди са Sulfadimetoxin (tab. 500 mg, дава се в начална доза 2 табл. дневно, впоследствие – 1 табл. дневно) и Sulfamethopyrazin (tab. 200 mg, дава се еднократно – през първия ден 800 mg, впоследствие – по 200 mg.). Тези препарати се резорбират и излъчват бавно, ето защо имат пролонгирано действие. Труднорезорбиращи се сулфонамиди са Sulfaguanidine и Phtalylsulfatiazole. Те намират приложение най-вече при стомашно – чревни инфекции.

    При комбинация на сулфонамидите с триметоприм се получава супраадитивно взаимодействие – блокира се синтезата на фолиевата киселина на два етапа и се усилва ефектът на препаратите. Препаратът Co-trimoxazole (Biseptol, Bactrim) съдържа Sulfamethoxazole + Trimetoprim. Poteseptil съдържа Sulfadimezinum + Trimetoprim, а Lidaprim Sulfametrol + Trimetoprim. И при трите препарата сулфонамидът е 400 mg, a триметопримът – 80 mg. Дават се 2 х 2 табл. дневно. Приложението на сулфонамидите при тежки инфекции трябва да става много внимателно, тъй като те се явяват антитироидни препарати и подтискат оздравителния процес.

    Хинолоните са противомикробни препарати, въведени през 1963 г. Инхибират ДНК-топоизомераза 2 (гираза). Този ензим участва в свръхспирализацията на микробната ДНК – при приложение на хинолони се нарушава третичната структура на молекулите, а по този начин и способността на бактериите за деление. Класическите хинолони са Ac. nelidixicum, Ac. oxolinicum, Ac. pipemicicum и Cinoxacine. В днешно време те намират приложение почти само при инфекции на пикочо – половата система. Истински успех в антибактериалната терапия представлява въвеждането на 4-флуорхинолоните. Тяхната ефективност сега е 85 – 96 % и се доближава до тази на трето поколение цефалоспорини. Ciprofloxacine (tab. 250, 500 и 750 mg, fl. 200 mg.) има дълъг полуживот в плазмата и поради това се прилага през 12 часа по 2 таблетки. Максимално се прилагат 2 х 750 mg. дневно. Препаратът има много широк спектър на действие. Pefloxacine (tab. и amp. 400 mg.) се прилага също 2 пъти дневно, дава се по една таблетка. Ofloxacine (filmtab. 200 mg.) се дава в доза 2 х 1 табл. / 24 часа. Enoxacine (Gyramidfilmtab. 200 и 400 mg.) се дава по 200 – 400 mg / 12 h. Има най-силно проникване в тъканите от всички хинолони. Norfloxacine (tab. 400 mg.) се дава по една таблетка 2 пъти дневно. Rosoxacine (caps. 150 mg.) се дава по 300 mg / 24 h еднократно. Fleroxacine (tab. 200 и 400 mg.) се дава в доза 400 – 800 mg / 24 h на два приема.

    Антипротозойните средства също намират приложение при медикаментозното лечение на абсцесите и флегмоните, тъй като показват и висока активност срещу анаеробната флора. Metronidazole (filmtab. 250 и 500 mg.) се дава в доза 500 – 1000 mg / 24 h, разделена на 2 приема. Ornidazole (tab. 125 и 500 mg.) се дозира по същия начин. Tinidazole (tab. 150 и 500 mg.) се дава в начална доза 2 g еднократно през първия ден, след това – по 1 g дневно. Secnidazole (Flagenyltab. 500 mg.) се дозира по същия начин.

    Лечението с антибактериални средства при абсцесите и флегмоните се провежда в срокове от 6 до 12 дни в зависимост от протичането на възпалителния процес. Обикновено то се спира след нормализирането на телесната температура и на базата на показателите от периферната кръв. Възникването на усложнения е предпоставка за смяна на препарата. Няколко пъти седмично трябва да се прави анализ на резултатите от периферната кръв и урина, както и посявка от раневата секреция. При използване на препарати с широк спектър се назначават и антимикотични средства.

    При липса на ефект от лечението причините са от различен тип: инфекцията може да не е от бактериален тип, да е допусната грешка в дозировката на антибиотика, която води до резистентност, да има условия за суперинфекция, да е подтисната имунната система или да не е осигурен адекватен дренаж за ексудата.

Copyright©by everybody